Продължение на том I. Средновековие.
Анализира се развитието на българската архитектура от периода XV – XIX век в контекста на Османската империя. В този смисъл той засяга въпроси и на имперската култура, а оттам чрез нейните характеристики от различни периоди и влиянието върху българските земи. Посочва се, че това се осъществява чрез българските строители, резбари и зографи, които са главни майстори в балканските и западномалоазийските територии на държавата. Формулира се наличието на архитектурно-художествени течения в рамките на единна Българска възрожденска архитектурна школа.
Подробно са очертани 44 строителни, строително-резбарски и строително-резбаро-зографски български центрове в Мизия, Тракия и Македония, като са каталогизирани около две хиляди майстори с техни творби.
Доказва се, че т.нар. “балканска архитектура” всъщност представлява творчеството на майсторите от тези центрове из целия полуостров, а също така и в Западна Мала Азия.
Книгата представлява интерес не само за историци, архитекти и изкуствоведи, но и за широк кръг ценители на българските архитектурно, дърворезбарско и зографско изкуства.